Тетрадката на кухненската маса

В чакалните на клиниките по репродуктивна медицина има особена тишина. Научих я първо в България, а после — на друг език — в Турция. Това е тишината на жени, които държат папка на коленете си и надежда, която не смеят да изрекат на глас. Носят я внимателно, както се носи чаша, пълна до ръба.

Когато започнахме, мислех, че най-трудно ще бъде чакането. Грешах. В началото най-трудното беше езикът. Никой не ни беше казал, че този път има свой собствен речник. Протокол за стимулация. Антагонист. Тригер. АМХ, ФСХ, естрадиол. Фоликули, броени и мерени в милиметри. Бластоциста. Оценки, които приличаха на училищни — 4AA, 3BB — и които четяхме отново и отново вечер, сякаш буквите можеха да ни кажат кой ще станеш ти.

После дойдоха документите. Направления, информирани съгласия, резултати, рецепти — и една чанта, която натежаваше с всеки цикъл. Резултати на български, епикризи на турски, бележки на английски и телефон, пълен със снимки на документи, които никога не намирах, когато лекарят ги поискаше. Аларми в 8:00 и в 20:00. Инжекции в хладилника, до маслото. Календар, в който всяко квадратче означаваше нещо — и аз се страхувах да не пропусна нито едно.

А под всичко това — въпросите. Кои витамини и колко? Кафе или без кафе? Да се движа ли повече, да почивам ли повече, да се тревожа ли по-малко? Всеки имаше съвет. Никой нямаше място, в което всичко това да живее заедно.

Една вечер, след дълъг ден в клиниката, седнах на кухненската маса и отворих обикновена тетрадка. Начертах колони: дата, лекарство, доза, час. На следващата страница — резултатите, а до тях, с дребен почерк, какво означават, така, както ми ги беше обяснил лекарят. На друга — фоликулите. После ембрионите, ден след ден. А на последната страница, без да съм го планирала, написах как се чувствам.

След тази вечер нещо се промени. На следващия преглед вече не ровех в чантата. Отварях тетрадката на точната страница и въпросите, които бях подготвила предната вечер, ме чакаха там. Съпругът ми можеше да погледне и да види къде сме, какво предстои, на какво се надяваме. Хаосът беше намерил своята форма. А аз за първи път от много време почувствах, че не просто вървя по този път — а че и аз мъничко го водя.

Тази тетрадка беше изпомачкана, пълна със стрелки и задраскани редове, и безкрайно скъпа. И мисълта дойде тихо, както идват важните мисли: колко ли жени седят в същия този миг на своите кухненски маси, със същата папка и същите въпроси, и се чувстват сами?

Така се роди Sevdara. Името идва от „севда“ — дума за любов, толкова дълбока, че чак боли, позната и на български, и на турски — двата езика, на които е написан нашият път. Това е дневникът, който бих искала някой да ми подаде още в първия ден: нежен, ясен, с място за всяко лекарство, всеки резултат, всяка малка клетка, осмелила се да расте — и за всичко, което сърцето носи по пътя.

Нашият път продължава. Вървим по него ръка за ръка, с надежда, която подновяваме всяка сутрин. И всяка страница на този дневник пази частица от този път — за да бъде твоят малко по-лек, малко по-ясен и никога самотен.

— Йелена